Първата Любов

След като тук ще си обменяме разни неща, реших, че най-подходящо ще е да започна с едно малко самопризнание за първата си любов. Това не беше първото ми гадже, нито второто, те бяха преди да срещна човека, за когото ще ви разкажа.

Той беше и все още е едно прекрасно, но крайно объркано същество. Много добър човек, мил, приятелски настроен към всички, чудесен. Срещнах го, когато бях на 14 или 15, може би, първа година в гимназията. Той беше 3-4 години по-голям от мен. Това беше времето, когато срещнах  едни прекрасни хора в лицето на днешните си приятели. Така срещнах и него - Георги (тук той ще се казва така, защото по думите на една култова изпълнителка "Може ли да се забрави Георги, първият обичан мъж?!") Преди да срещна погледа и усмивката, на които отвърнах онази пролет, нямах представа кой е той. В интерес на истината, той беше една много интересна личност за голяма част от учениците в гимназията, всеки знаеше за него и всички го харесваха, както казах, беше страшно мил с всеки. Можете да си представите изненадата ми, когато разбрах, че той проявява жив интерес към мен и даже знае името ми. Като всяко момиче, чувствах се поласкана.

След като се запознахме официално, почти веднага започнахме да излизаме и да прекарваме време заедно. Излишно е да казвам, че бях на седмото небе, че не само е толкова прекрасен на външен вид, но на всичкото отгоре е и мил. Чувствах се страшна късметлийка. Тогава не бих и предположила, че не се интересувал толкова от мен, колкото аз от него. Звънеше ми, канеше ме навън, бях сигурна, че работата е опечена. Да, обаче, нали знаете, че точно когато си най-сигурен, нещата се прецакват (по закона на Мърфи, разбира се). Разбрах, че си има приятелка, и то не каква да е, а момиче, с което е от две години. Бях страшно разочарована, но пък и малка и наивна. Продължих да излизам с него и да се надявам, че ще остави приятелката си заради мен (глупаво от моя страна, днес виждам грешката си).

В крайна сметка стана така, че той не заряза приятелката си, а аз си изчаках чакалото, както се казва. Беше ми ясно, че не беше хлътнал както аз, но нали знаете, надеждата умира последна. След дълго и уморително чакане, логично, интереса ми намаля. А и с времето, опознавайки го, разбрах колко е несигурен в това, която прави и иска. Това разбира се са си негови неща, с които той сам трябва да си се справя.

Дълго време след като спрях да го харесвам "по този начин", аз се държах приятелски, което пък караше него да смята, че все още съм влюбена (темата за чувствата на отсрещния и дали все още съществуват ще разисквам следващия път). Аз пък в усилията си да се покажа, че съм супер окей със случилото се май прекалих със приятелското си поведение и в крайна сметка мина много дълго време преди да се видим отново за последен път.

Причината за последната ни среща беше дълго пътуване, ако мога така да се изразя. Иначе нито аз, нито той щяхме да поемем риска да се срещаме без причина. Той - от страх да не взема да хлътна пак, аз - от страх той да не си помисли, че пак съм хлътнала (ама какви глупави причини, а?). Иронията обаче се състоеше във факта, че при последната ни среща аз вече имах някакво си там сериозно гадже, а той се беше разделил с момичето, за което споменах малко по-горе. Странна беше последната ни среща, крайно неудобна. Той за първи път показа загриженост относно любовния ми живот, като без да ме гледа в очите, с насочен надолу поглед, ми каза да внимавам. Беше едновременно мило и адски изнервящо, понеже знаех, че винаги ще си остана едно детенце в неговите очи.

But in the end, Бях страшно влюбена в момчето и за малко да си изгубя главата... хаха... но пък не може и без една нещастна любов, нали така?

Интересен факт (смятам винаги да има по един): Той никога не ме целуна, а аз също не направих опит, за което съжалявам и до днес. Препоръчвам да целувате наред хората, които искате да целунете. Ако нищо не се получи, поне ще знаете, че сте пробвали.

Това е на кратко историята за първата ми любов.

Peace out :)
Ева

Здравейте, хора!

Напълно осъзнавам, че все още никой не чете блога ми, но се надявам скоро ситуацията да е различна.

Казвам се Ева, за приятелите си и за интернет поне. Днес реших да си направя и аз един блог, в който да споделям впечатленията си от света и хората около мен, и по-често света на силния пол (да, говоря за момчетата и мъжете около нас. Смятам концепцията за превръщането на жените в силния пол е глупава. И без това си имаме достатъчно грижи с всичките женски занимания и задължения, защо трябва да ни натоварват още повече като ни лепнат някакъв "силен" етикет.)

Нямам кой знае какъв опит, но комбиниран с този на приятелките ми, това което ме е учила мама и страстта ми да изръчквам всяка дума и изражение до кокъл, може пък и да се получи нещо забавно, макар и не професионално. Предупреждавам, че далеч не се смятам за психолог или анализатор на човешкия ум. Всичко тук ще е чисто любителско и пречупено през моите кафеви очи... на на на на...да, имах предвид, че всичко ще е съвсем измъкнато от центрофугата на моите разбирания.

Ще сменям всички имена, не защото смятам, че ще познаете хората от историите или мен, а защото смятам, че имената просто нямат голямо значение.

Относно себе си мога да кажа, че в момента съм в гимназия в един сравнително голям град в България и като всеки гимназист си търся занимания, които да ме разсейват от училище. И това тук е едно доста подходящо за обмен на опит и наблюдения.

Peace out :)
Ева